История на Йога

Историята на йога няма една начална дата и няма един основател. Практиките и идеите, които днес наричаме йога, се оформят в Индия в продължение на повече от три хилядолетия. През различните епохи акцентът се променя — от ритуал и съзерцание, през философското търсене на Упанишадите и дисциплината на Патанджали, до тантра, хатха йога и съвременните телесни практики.

Затова йога не трябва да се разглежда като една непроменена система, достигнала до нас директно от древността. Тя е резултат от развитието и взаимодействието на различни философски, духовни и практически традиции.

Разделянето на периоди по-долу е удобна условност. Границите между епохите са размити, а традициите често се развиват успоредно и си влияят взаимно.

1. Ведически период (ок. 1500 – 800 г. пр.н.е.)

Най-ранните корени на йога обикновено се търсят във ведическата традиция на древна Индия. Ведите са едни от най-старите запазени текстове на индийската култура и съдържат химни, ритуали и идеи за връзката между човека, природата и космическия ред.

В тези текстове все още не откриваме йога в смисъла, в който я разбираме днес. Срещат се обаче практики и идеи, които по-късно ще станат важни за йогийските традиции — аскеза, концентрация, контрол на дишането и продължително вътрешно съсредоточаване. Самата дума се употребява преди всичко в буквалното си значение: впрягане на коне в колесница.

Този ранен период е по-скоро почвата, върху която по-късно започват да се оформят по-ясни философски и медитативни системи.

2. Предкласически период (ок. 800 – 200 г. пр.н.е.)

С Упанишадите настъпва важна промяна. Вниманието постепенно се измества от външния ритуал към въпроса какво представлява човекът и каква е природата на съзнанието.

Тук се развиват идеи като Атман — дълбокото, вътрешното Аз, и Брахман — основната реалност, както и понятията за карма, прераждане и освобождение. За „Атман“ няма напълно точен български еквивалент. Преводът „душа“ е само приблизителен и може да внесе християнски представи, които не съвпадат напълно с философския смисъл на понятието в индийската традиция.

Медитацията и самонаблюдението получават все по-централно място. Търсенето вече не е насочено само към света отвън, а и към въпроса: какво остава, когато човек наблюдава собствения си ум, идентичност и преживяване? В „Катха упанишада“ тялото е сравнено с колесница, сетивата — с конете, а умът — с юздите.

Към края на този период е съставена и Бхагавад Гита (ок. II в. пр.н.е.). Тя добавя още една важна идея към развитието на йога: духовната практика не изисква непременно човек да напусне обществото или да се откаже от ежедневните си отговорности.

В текста се срещат различни пътища на йога. Карма йога поставя акцент върху действието без привързаност към резултата. Бхакти йога развива пътя на предаността, а джнана йога — пътя на познанието и дълбокото разбиране на истинската природа на реалността.

Така йога започва да се представя не само като практика на оттегляне и медитация, но и като начин човек да действа в света.

→ Прочети повече за Бхагавад Гита

3. Класически период (ок. 200 г. пр.н.е. – 500 г. сл.н.е.)

„Йога сутрите“, традиционно свързвани с Патанджали, са един от най-влиятелните опити йога да бъде представена като систематична дисциплина на ума. Централната идея е постепенното успокояване и овладяване на движенията на съзнанието, така че човек да може да възприема по-ясно собствената си природа.

Йога е спирането на колебанията на ума. — Йога Сутра 1.2 (йогаш читта-вритти-ниродхах)

Патанджали описва осем взаимосвързани аспекта на практиката: яма, нияма, асана, пранаяма, пратяхара, дхарана, дхяна и самадхи.

Тук е важно да се направи едно уточнение: асана при Патанджали няма същото значение, което физическите пози имат в много съвременни йога школи. В „Йога сутрите“ позата е само една част от много по-широка система, насочена основно към дисциплина, концентрация и медитация. Заради този акцент върху ума класическата йога е известна още като раджа йога.

→ Прочети повече за Патанджали и осемте степени

4. Постакласически период (ок. 500 – 1800 г.)

В по-късните тантрически и хатха традиции отношението към тялото постепенно се променя. То все по-често се разглежда не просто като пречка пред духовното развитие, а като инструмент, чрез който съзнанието може да бъде изследвано и преобразувано.

Появяват се и се развиват практики, свързани с прана, нади, чакри, мудри, бандхи, пранаяма и различни физически положения на тялото. Именно в този контекст тялото започва да заема много по-централно място в йогийската практика.

Ключов текст от епохата е Хатха йога прадипика (XV в.), в който са описани пози, дихателни техники и пречистващи практики. Едно широко разпространено традиционно символично тълкуване свързва „ха“ със слънцето, а „тха“ — с луната. Това обаче не трябва да се представя като безспорна историческа етимология на думата: в самите текстове хатха означава и „сила“, „усилие“.

5. Съвременен период (XIX в. – днес)

През XIX и особено през XX век йога започва да се променя отново. Индийското духовно възраждане, колониалната среда, развитието на физическата култура и нарастващият интерес на Запада към индийската философия създават нов контекст за нейната практика и преподаване.

Свами Вивекананда има важна роля за популяризирането на йогийската философия извън Индия — през 1893 г. той говори пред Парламента на религиите в Чикаго. Неговият акцент обаче не е върху физическите пози, а върху философията и медитацията.

По-късно върху развитието и разпространението на модерната постурална йога силно влияят учители като Т. Кришнамачаря (1888–1989) и хората, преминали през неговото преподаване:

• Б. К. С. Айенгар — прецизност, подравняване и помощни средства;
• К. Патаби Джойс — динамичната аштанга виняса йога (името е заето от осемте степени на Патанджали, но стилът е отделен и подчертано физически);
• Индра Деви — една от първите жени в тази линия и сред най-ранните популяризатори на йога в САЩ и Латинска Америка;
• Т. К. В. Десикачар — индивидуален, терапевтичен подход (винийога).

Затова много от практиките, които днес свързваме с йога студиата — последователности от асани, определени стилове на преподаване и силният фокус върху физическата практика — са едновременно свързани с по-стари индийски традиции и оформени от сравнително модерни исторически процеси.

→ Виж линиите и традициите

Йога в България

Интересът към йога в България има своя собствена история. Официална крачка е 14 април 1978 г., когато към тогавашния Български съюз за физкултура и спорт в София е създадена секция „Йога“ — с подкрепата на Людмила Живкова, която се увлича по темата след посещения в Индия.

За страна от Източния блок това е рядък случай: йога получава официално признание, но именно като форма на физическа култура, а не като философска или религиозна практика. След 1989 г. практиката се разраства свободно и днес в България работят множество студия, школи и учители от различни линии.